„Аз не сакам на мен да ми е добре, а сакам на Вуте да му е зле!“ – май всички вече сме го чували това. А наистина толкова ли сме лоши ние българите?! Завистливи, злобни и прости?! Не рядко може да се чуе дори, че завистта е запазена българска марка. Така ли е наистина? Не е точно така. Тук има и условия и причини тя да се появява и проявява понякога и по-често. Но съвсем не само у нас, а и на много други места – практически навсякъде, където се появят тези условия и причини. И хубаво е да се знаят те, а не техните резултати. Макар че със знание само нищо не става, нужни са и съответни действия.

Ако един човек, по някаква причина е системно ограничаван да развива основните си качества и таланти, да ги изявява и да е оценяван заради тях, с времето неусетно развива силни комплекси, които се изявяват и чрез завист. И чрез радост от чуждото нещастие. И чрез „гледане в чуждата паница“. И обратното: ако той развива и изявява най-ценното в себе си и оценяван заради него, той не се интересува толкова много от делата на другите, а е концентриран върху собствените си задачи. Защото тяхното осъществяване го прави щастлив и това му е достатъчно. И ако се интересува все пак от онова, което правят другите, то ще е за да научи нещо ценно, което би могъл сам да приложи. Затова такъв човек не завижда и не се отнася враждебно към успяващите в една или друга област, а им се възхищава и се учи от тях.

Всеки човек, в някаква степен, притежава поне една дарба или способност и става лошо, ако тя бъде потисната и остане неразвита. А дълго време твърде голям брой от нас българите не са имали възможността да изявяват и развиват най-ценното в себе си, с което Бог ги е надарил. По време на социализма, например, изкуствената уравниловка и комунистическата идеология често слагаха бариери и ограничаваха силно. И най-много – най-креативните, тези, на които главите раждаха най-ценни неща. Изключение тук правеха главно публично демонстриращите най-голяма вяра в комунистическия идеал. Въпреки, че това бяха само театър и думи, а реално вече никой в нищо не вярваше. Особено през последните 15-20 години. Но и тогава най-много успяваха не притежаващите ценни качества и дарби, а овладелите изкуството на възхваляването до съвършенство.

Няма нужда да се уточнява колко са били ограничавани българите и техните дарби в „онези пет века“ за които всички се сещаме, то се подразбира. А след Освобождението? Ами нали тъкмо тогава е времето на Бай Ганьо, когато най-силно избуяват нови стръвни мераци, без покритие със съответни качества. Всъщност за малко повече от век след Освобождението, включая и него, у нас се осъществяват три основни обществени поврата, съпроводени с невиждани по своята сила, мащаби и продължителност сътресения. Из дъно. При това – в много различни, дори противоположни посоки, рядко случващи се на един народ не за век, а за цялото време на неговото съществуване. А и трите са били движени не отвътре, а отвън. Само че онова, което задвижва отвън, то не може да е градивно, то има разрушителен характер. „Когато яйцето се чупи отвътре, това е началото на един живот, а когато се чупи отвън, това е краят на един живот.“

При прехода към „демокрация“ пък най-чевръстите апологети на всички тези отминали епохи, забъркаха странна смес, от която се възползваха главно те самите. И техните господари. Така общата ситуация у нас, вместо да се подобри, още се утежни. Такава я виждаме и сега: голяма част от природно най-надарените българи продължават да напускат България, защото не им се дава шанс за изява и развитие в родината. А това е загуба, по-голяма от сбора на всички други възможни загуби.

Какво е нужно, за да се променят нещата към добро? На първо място – най-после да се опитаме да ги задвижим и променим и отвътре. Как? Чрез постепенна смяна на елитите – във всички области и на всички нива. Но за да започне да става това факт и процесът да е градивен и траен, най-напред е нужна съществена промяна в изборните методи. Там е нужно допълнително „отсяване, и гъста цедка“, за да има и реални резултати. За да получат най-после нови шансове и най-талантливите.

Всяка устойчива система във Вселената притежава център, ядро. Една клетка без ядро се разпада, атомът без ядро се разпада, Слънчевата система без слънце се разпада. И общество без ядро или с фалшиво ядро също се разпада. Кога общественото ядро не е фалшиво? Когато е съставено от най-знаещите и можещите в момента и непрекъснато се попълва и обменя с нови най-знаещи и можещи. Такова общество е най-продуктивно и всичко в него се нарежда по най-добрия начин. За всички. За съжаление, обаче, в настоящия си вид, всички избори у нас водят само до обособяване и поддържане на фалшиви обществени ядра, сиреч – на фалшиви елити. Затова изборните методи у нас имат остра нужда от основна промяна. Каква?

Най-напред е нужно не всеки да може да гласува. А само онези, които заслужат тази чест. Как? Чрез предварителен тест за достъп до гласуване. Може би така, че около две трети от заявилите участие за изборите да отпадат предварително. По този начин ще остават само най-знаещите и качествени избиратели, които могат да мислят със собствените глави. А резултатът ще е и качествени избранници. Така най-после ще бъде преодоляна и обратната селекция. И всичко това – като неразделна част от изборния процес, разбира се.

Тогава и никой няма да е застрахован за успешно преодоляване на теста. Но когато човек знае, че този тест е преодолян само от най-знаещите в момента, той е спокоен. Защото ще е уверен, че те ще изберат най-качественото. И няма да роптае, а ще се стреми следващият път да се подготви по-добре – така, че и той самият да заслужи честа да избира. А в теста, освен фундаментални въпроси по обща култура, трябва да има и въпроси, касаещи най-важните закони и общественото устройство, както и историята и природните забележителности на страната ни. А така също – и духа и моралните устои. Защото ни трябват и хора, които обичат България и искрено се стремят към това тя да върви напред. И знаят как да го направят. Така и парите за реклама вече няма да са най-важният фактор, а ще спре и купуването на гласове.

Така най-после ще бъде победен и вездесъщия Ганьо Балкански, заедно с целия негов антураж, с неговия образ и дух, с цялото негово многобройно потомство, с всичките му „тънки сметки и далавери“. И едва тогава и всички ние ще отдъхнем. И най-искрено ще започнем да благославяме Вуте и ще се надяваме той наистина да успее!

Коментари

2 коментара на “Кой сака на Вуте да му е зле”

  1. Ценка on септември 1st, 2018 16:21

    Публикациите ви са чудесни ,уникални защото са базирани на вселенските закони и ред и по тази причина са правомерни, морални и приложими на практика!!!! Чета ви с изключително внимание и интерес!

  2. Моето име on септември 14th, 2020 10:52

    Този, който не разбира Вуте. Този, който не е прочеел гореписаната статия-коментар. Дай Бог, Българите да се самоосъзнаят, че вървим в грешна, посока. Има будни из нас, които посочват коя е вярната. Тя всъчщност е една, за цялото човечество и Бог ни я е показал, ама ний искаме человек, като нази да го стори – тогава по-вярваме :):) Бъдете здрави и добри Българи! Боиг с нас! 🙂

Остави отговор