krum

Империята е онова държавно образование, простряло се нашир и длъж, което непрекъснато напира да завладява още и още. Още територии, още племена и народи, още човешки същества, нуждаещи се от свобода и себеразвитие. Защо? За да ги лиши от тяхната воля и за да им наложи своята. За да им наложи собствените език и култура, собствените правила и закони, угодни на нея и силно подтискащи и ограничаващи завладените. А нали най-важното за един народ, както и за всеки човек е да бъде свободен, да бъде себе си. Ще рече – да следва своите идеали, своите таланти, своите предпочитания и ценности, отредени му Свише. Същите, без които няма развитие и напредък, няма творчество, няма вътрешна сила, няма успехи и щастие. Само че империята не позволява всичко това, тя не пита, а само налага. И спре ли да налага, спре ли да завладява и мачка, тя губи сила, започва да запада и да се разпада. Такова е нейното устройство, такива са принципите и силите, които я подхранват и управляват. И няма особена разлика дали е древна, средновековна или съвременна, разликата е само в името и формите – днес империите се наричат по друг начин. Но в съдържанието са си все същите: водени от все същите вълчи инстинкти да завладяват и мачкат. Затова империите задължително поддържат огромни, добре подготвени и отлично въоръжени армии, както и още по-огромни агентури.

Ала само с армия и агентура пак не става. Поради това бил измислен още един имперски способ, най-коварният: като бъде завладян един народ, бързо да се издирят най-големите нехранимайковци в него. Такива, които не се спират пред нищо, и за които няма нещо свято, пред което да коленичат с благоговение! Такива, които са готови да се изправят срещу всичко родно и да работят без всякакви угризения срещу собствения народ! Срещу неговата независимост, срещу неговото развитие и успехи, срещу неговите свещени цели и каузи, срещу божествените планове, отредени специално за него! Стига да получават достатъчно облаги за всичко това. Тъй че веднага щом завоевателите намирали такива нехранимайковци, те бързо им давали много привилегии и власт, както и голяма свобода да ограбват своите съплеменници, да мародерстват над тях. Достатъчно било само стриктно да прокарват спуснатите от господарите закони и заповеди. Но понеже всичко това не било съвсем безопасно, мародерите скоро намирали още мародери, и се обграждали само с такива, за да се пазят взаимно. Тогава те вземали на прицел най-достойните и най-способните, защото най-вече в тях съзирали опасност за себе си. И систематично ги прогонвали и „прочиствали“ от родната земя. Така постепенно се обособявала господстваща класа от мародери и нехранимайковци, която непрекъснато съдействала собственият народ (племе) бавно да загнива отвътре… И да загива.

В своята многовековна история няколко пъти е ставало така, българите да попадат под похлупака на една или друга империя. Може би защото България също е била империя, тя е създадена като такава. В един исторически момент те са в Римската империя, после в Османската, после в Руската империя, по някое време и в Германската (Райха), а накрая и в Съветката империя… Инстинктът да принадлежиш към силния, към този, който мачка в момента, макар и с цената на това самият да бъдеш премачкан, се е оказвал твърде силен. Та ето, че и сега у нас, като че ли, отново е на дневен ред такава дилема: връщане към една обновяваща се Съветска империя или трайно присъединяване към Американската империя. И всички главни спорове у нас напоследък, на фона на нарастващото тайно, както и все по-явно настъпление на една трета империя – Ислямската – са все за същото. Независимо от това с колко думи и по какъв засукан начин са те изказвани. Пък дори и футболните фенове у нас напоследък вече не спорят и не се борят за Левски и ЦСКА, а търсят самоидентификация с Реал и Барса, с Манчестер Юнайтед и Байерн – все отбори, способни да побеждават почти непрекъснато и да гонят само най-високите върхове. Къде по-друго е да принадлежиш към онези, които побеждават, налагат и мачкат! И да преминеш от съюз с мачканите, към съюз с мачкащите! Какво от това, че последните нямат нищо общо с тебе самия?! Ще имат, това от тебе зависи: доколко си готов да жертваш себе си, своята самоличност за сметка на чуждата сила.

Ала все пак продължава да има у нас и още един вид хора, благородни по дух и със силни характери, в които все още е живо и нещо от духа на рицарите. Хора, които в своята лична класация, по-високо от живота, съхранен с цената на много унижения, поставят чувството за чест и достойнство. Такива горди и непримирими хора са били, например, нашите възрожденци, борци за свободата, за честта и достойнството на нашия народ. Такъв горд, непримирим и достоен човек беше и Пламен Горанов, макар че малцина го разбраха. Но той тепърва ще бъде разбиран.

Нека сега да си представим, че всички хора у нас притежават силно развито чувство за чест и достойнство. Щеше ли да има тогава у нас подкупи, пладнешки грабежи и повсеместна корупция? Нямаше да има, защото тези занятия принизяват човешкото (божественото) в човека, карат го сам себе си да намрази някой ден. Щеше ли да има тогава мародери и нехранимайковци, които тайно да работят срещу България за един или друг имперски интерес? Нямаше да има. Тогава щеше да е достатъчно ясно, че никой човек не подлежи на продажба. Нямаше да има и русофили – разбирай путинофили и олигархофили. Нямаше да има и американофили – разбирай привърженици на транснационалните корпорации и на икономическите империи, с които е обрасъл света. Нямаше да има и всякакви други любители на империи, а щеше да има хора, обичащи родината си, пазещи нейната самоличност, достойнство и чест. И обичащи и другите страни и народи, които правят същото. И тогава България и българите от малки и немощни, от унизени и оскърбени, щяха много бързо да пораснат и да станат значими. Най-напред в собствените си очи, а после – и в очите на другите.

За да уважаваш себе си и за да те уважават другите, по-напред трябва да имаш изградена самоличност, която си готов да браниш с цената на всичко. Тъй, че нека да се борим най-напред за това! И поотделно, и заедно! Но как – това е въпросът? Всеки дълъг път, както знаем, е съставен от голям брой малки крачки. Може би е време да помислим за такива крачки. Например – за една нова учебна дисциплина, наречена „за чест и достойнство“… Или нещо подобно. И тази дисциплина да бъде въведена като основна във всички училища и университети у нас. За да се прояви там като най-важната цедка за ученици и студенти. И никой да не може да мине през нея и да порасне в карирерата и в обществената йерархия без да се е потрудил и постарал преди това, без да е култивирал в себе си в достатъчна степен съответните качества и умения. Макар че много трудно ще е, особено в началото, да се намерят достатъчно свестни преподаватели. Но си заслужава търсенето, защото тяхната дейност би имала огромни последици.

Една от вероятните последици, например, би могла да е свързана с храм-паметника „Александър Невски“ в София. Току виж българите са започнали да разбират, че за да имат подкрепата на своя небесен покровител св. Иван Рилски, то техният централен храм – седалище на българските патриарси – не може да носи друго име, освен неговото. И тогава ще преименуват храма си на св. Иван Рилски. Докато с името на покровителя на руския народ св. Александър Невски ще преименуват някоя друга църква. Така те най-после ще възвърнат и част от захвърленото си достойнство и част от забравената си вътрешна сила… Преместване би се очертало и за един паметник – този на цар Освободител. Защото ще става все по-ясно, че той е важен знак и символ от Освобождението, но е недопустимо неговото място – точно срещу централния вход на българския парламент, стълб на българската държавност. Защото точно този факт съвсем реално зомбира българите и подтиска тяхната колективна воля. Затова и на него ще бъде намерено друго достойно място. Най-после ще бъде изместен и още един паметник – най-големият – за да спрат издевателствата срещу него. Така масовото зомбиране на българите на много нива най-после ще бъде спряно и тяхната колективна душа – успокоена. И всичко това може да стане по един разумен и цивилизован начин. А след като стане, руснаците ще започнат да уважават българите значително повече. И не само те. Ала най-важнният резултат би бил, че българите сами себе си ще започнат да уважават.

И накрая неволно възниква и такъв въпрос: може ли да е стабилна България икономически и политически, без да се налага да принадлежи на една или друга империя? Може – като се съюзява с такива страни, които нямат имперски мераци. И още – като постоянно държи точна сметка за големите империи, за да поддържа равна дистанция от тях. Но за да стане всичко това, най-после на повърхността у нас трябва да излязат рицарите на духа! А не различни влечуги, представящи се за рицари.

Коментари

Един отговор на “Рицарите на духа”

  1. Илиян Петров on април 2nd, 2014 19:45

    „Хигиена и лекуване на душата“ – Петър Димков

Остави отговор